Етап първи – „Игуменката на вратата“

„Добър вечер, синко“, каза тя нежно. „Дойдох да се сбогувам със сестра ми Анастасия.“

Алексей не отговори веднага.

Той погледна жената, опитвайки се да разбере защо присъствието ѝ го караше да се чувства толкова неспокоен.

Игуменката беше спокойна, сдържана и безупречно учтива. По дрехите ѝ нямаше дори капка дъжд, въпреки проливния дъжд навън.

Обувките ѝ бяха сухи, а подгъвът на дългата ѝ черна одежда изглеждаше така, сякаш току-що беше излязла от отоплено помещение.

„Можете да се сбогувате сутринта“, каза Воронцов. „В момента тялото се намира в залата за изследване.“

„Няма да се бавя. Трябва да се уверя, че сестра ми наистина е мъртва.“

Думата „наистина“ прозвуча странно.

Михаил стоеше до стената, стискайки силно USB паметта в юмрука си. Алексей му хвърли дискретен поглед и леко поклати глава: „Не ѝ давай устройството.“

„Имате ли документите?“ попита лекарят.

„Разбира се.“

Игуменката му подаде папка. На първата страница имаше печатът на манастира, подписът на лекаря и официалната диагноза: „Остра сърдечна недостатъчност“.

Алексей бързо прегледа документите.

„Приложените документи показват, че за установяване на причината за смъртта ще бъде необходимо извършването на аутопсия.“

„Това е само формалност“, каза тихо жената. „Сестра ми беше болна дълго време. Сърцето ѝ вече не издържа.“

„Тогава защо сте дошли посред нощ?“

Усмивката на игуменката не изчезна, но стана по-студена.

„Защото тя беше като дъщеря за мен.“

„Тогава разбирате, че съм длъжен да спазя процедурата.“

„Разбира се. Но можете да направите изключение, нали?“

В този момент телефонът на охранителния пост иззвъня. Алексей не откъсваше поглед от жената.

„Няма да има изключения.“

„Сигурен ли сте?“

„Разбира се.“

Игуменката леко наведе глава.

„Жалко. Надявах се, че сте разумен човек.“

Тя се обърна и тръгна по коридора, без да чака някой да я изпрати. Токчетата ѝ глухо отекваха по плочките.

Михаил затвори вратата.

„Докторе, тя знаеше.“

„Какво?“

„За съобщението. За аутопсията. Не е дошла да се сбогува. Дошла е да вземе доказателството.“

Алексей се върна при компютъра и отново пусна видеозаписа. Този път слушаше внимателно фоновите звуци. Зад гласа на Анастасия се чуваше монотонно бръмчене, последвано от едва доловим звън на метална верига.

„Чакай“, каза той. „Увеличи звука.“

Михаил коригира звука.

На записа Анастасия каза:

„Не се доверявайте на игуменката. Тя не е такава, за каквато се представя. Не…“

След ударите по вратата тя потрепери. Жената се обърна и записът приключи.

„Кой е снимал?“ попита Михаил.

„Тя самата. Но къде е била камерата?“

На екрана се виждаха само леглото, част от стената и прозорецът. Алексей увеличи изображението. В стъклото се отразяваше малка сребриста точка.

„Това не е фотоапарат“, каза той. „Това е отражение.“

Той застина.

„Носеше ли кръст на врата си?“

„Да.“

„Погледни по-внимателно.“

Михаил увеличи изображението. Анастасия носеше кръст на гърдите си, но в центъра му блестеше малък кръгъл камък.

„Вградена видеокамера“, прошепна Алексей.

„Значи е записала всичко.“

„И вероятно не само това видео.“

Михаил погледна към тялото.

„Но защо е написала съобщението върху кожата си?“

Алексей не отговори. Той се върна при металната маса.

По кожата действително се виждаха букви. Изглеждаха пресни, но кръвта около тях вече беше потъмняла.

Воронцов взе лампата и внимателно освети гърба на мъртвата жена.

„Това не е мастило.“

„Тогава какво е?“

„Пигмент. Изглежда като медицински маркер, смесен с определено химическо вещество.“

„Тя ли го е написала сама?“

„Не знам.“

Той внимателно огледа ръцете на мъртвата жена. Под ноктите бяха открити тъмни частици.

„Михаил, обади се в полицията. Но не използвай вътрешния телефон. Обади се от личния си телефон.“

„Защо?“

„Защото не съм сигурен, че тук няма и други хора, които ни слушат.“

Етап втори – „Следите под ноктите“

Полицията пристигна двадесет минути по-късно.

Капитан Томас Ривера, висок мъж с уморено лице и бдителен поглед, влезе пръв. Той изслуша Воронцов, огледа тялото и му каза да не докосва USB паметта.

„Официално ще конфискуваме устройството“, каза той. „Но първо трябва да установим какво точно има на него.“

„В записа Анастасия обвинява игуменката“, каза Михаил.

„Обвинява ли я директно?“

„Казва, че не трябва да ѝ се доверяваме.“

„Това не е обвинение. Това е предупреждение.“

Ривера сложи ръкавиците си и се приближи до тялото.

„Защо аутопсията все още не е извършена?“

„Заради съобщението.“

„Покажи ми.“

Алексей му разказа всичко, което беше открил. Капитанът дълго изучава надписа, след което огледа пръстите на монахинята.

„Под ноктите ѝ има кожа от друг човек“, каза той. „И кръв.“

„Нейната кръв?“ попита Михаил.

„Все още не знаем. Трябва да изпратим пробите в лабораторията.“

Ривера погледна внимателно лекаря.

„Сигурен ли сте, че никой не е влизал тук, след като тялото е било донесено?“

„Само аз и Михаил.“

„А преди това?“

„Парамедиците и шофьорът.“

„Всички трябва да бъдат разпитани.“

В този момент някой почука на вратата. Влезе охранител.

„Капитане, игуменката отново е тук. Иска да вземе тялото.“

Ривера се засмя тихо.

„Действа бързо.“

„Какво да ѝ кажа?“ попита охранителят.

„Тялото е задържано за провеждане на следствените процедури.“

Минута по-късно от коридора се чу спокоен, но властен глас:

„Капитане, не разбирате с какво си имате работа. Тази жена беше психически нестабилна. Страдаше от епилептични пристъпи и многократно е заплашвала да нарани себе си.“

„Тогава аутопсията е още по-необходима“, отвърна Ривера.

„Нямате право да осквернявате паметта на сестра си.“

„Имам право да установя причината за смъртта.“

Игуменката влезе в помещението.

Този път усмивката вече липсваше от лицето ѝ.

„Сестра Анастасия беше болна“, повтори тя. „Вярваше, че някой я следи. Преди няколко дни се опита да избяга.“

„Къде?“ попита капитанът.

„Не знам.“

„Защо не уведомихте полицията?“

„В манастира сами решаваме вътрешните си проблеми.“

„Това не е монашеско правило, а нарушение на закона.“

Игуменката насочи поглед към Алексей.

„Докторе, разбирате, че аутопсията невинаги е знак на уважение?“

„Моята задача не е да показвам уважение или неуважение. Моята задача е да открия истината.“

„Истината понякога унищожава животи.“

„А това също е лъжа.“

Дори Воронцов беше изненадан от собствените си думи.

Игуменката се приближи до тялото и се прекръсти.

„Горкото момиче. Беше уплашено.“

„От какво се страхуваше?“ попита Ривера.

Жената го погледна право в очите.

„От собственото си въображение.“

Етап трети – „Манастирът на хълма“

Сутринта капитан Ривера тръгна към манастира. С него бяха Алексей и Михаил.

Манастирът се намираше на хълм, заобиколен от борове и каменни стени. От пътя изглеждаше тих и спокоен. Но веднага щом влязоха в двора, Алексей усети потискаща атмосфера.

Монахините вървяха мълчаливо, почти без да вдигат поглед. Някои изглеждаха уплашени.

Игуменката ги посрещна в кабинета си.

„Можете да се справите и без лекар“, каза тя.

„Лекарят е тук като специалист“, отвърна Ривера. „Искаме да поговорим със сестрите и да видим стаята на Анастасия.“

„Стаята ѝ е заключена.“

„Вие ли я запечатахте?“

„Да.“

„Защо?“

„За да не докосва никой личните вещи на покойната.“

Капитанът показа служебната си карта.

„Сега ще извършим обиск.“

Стаята на Анастасия беше малка и почти празна. Тясно легло, дървена маса, икона и гардероб с няколко рокли. На стената висеше разпятие.

Алексей се приближи до масата.

„Някой е търсил нещо тук наскоро.“

„Откъде знаеш?“ попита Михаил.

„Прахът. По повърхността на масата са останали правоъгълни следи.“

Ривера отвори чекмеджето. Вътре имаше книги, писма и празен плик.

„Кой почиства стаята?“

„Никой“, отговори игуменката.

„Тогава защо личните ѝ вещи не са тук?“

„Сестра Анастасия беше аскетична.“

Михаил забеляза метална кутия под леглото. Капакът беше затворен.

„Отворете я“, нареди капитанът.

Игуменката замълча.

Ривера извади набор инструменти и отвори ключалката. Вътре имаше снимки.

На първата снимка Анастасия стоеше близо до една от сградите на манастира. На втората до нея имаше друга млада монахиня. На третата група жени носеха еднакви черни одежди.

На гърба на всяка снимка имаше дати.

„Тази монахиня вече не е тук“, каза Михаил, сочейки една от снимките.

„Коя е?“ попита Ривера.

Игуменката бързо се насочи към вратата.

„Това са стари снимки. Нямат никакво значение.“

„Името.“

„Сестра Мария.“

„Къде е сега?“

Игуменката отмести поглед.

„Напусна манастира.“

„Кога?“

„Преди три години.“

Алексей обърна снимката. На гърба беше написано:

„Ако нещо ми се случи, потърсете ме под параклиса.“

Ривера вдигна поглед.

„Какво има под параклиса?“

„Нищо“, бързо отвърна игуменката.

„Тогава ще проверим.“

В манастира настъпи тишина.

В този момент на вратата се появи млада монахиня, около двадесет и пет годишна.

„Капитане“, каза тя с треперещ глас, „знам къде е сестра Мария.“

Игуменката пребледня.

Етап четвърти – „Свидетелката“

Монахинята се казваше Изабел.

Тя поиска да говори без присъствието на игуменката. Ривера я заведе в малка стая до кухнята.

„Не исках да се намесвам“, каза Изабел. „Но сестра Анастасия ме помоли да кажа истината, ако нещо ѝ се случи.“

„Каква истина?“

Изабел нервно раздвижи пръстите си.

„Мария изчезна от манастира преди три години. Казаха ни, че е напуснала доброволно. Но това не е вярно.“

„Какво се случи?“

„Тя откри тайна стая под параклиса.“

„Какво имаше там?“

Изабел затвори очи.

„Документи. Пари. Паспорти. Снимки на жени.“

Алексей се намръщи.

„Какви жени?“

„Тези, които идваха тук за „рехабилитация“. Довеждаха ги техните роднини. Казваха им, че манастирът ще им помогне да започнат нов живот. Но после някои изчезваха.“

„Искаш да кажеш, че са били държани против волята им?“

„Не знам. Само виждах как им вземат телефоните и документите. Нямаше право да напускат територията.“

Ривера записваше всяка дума.

„Какво се случи с Мария?“

„Опита се да отиде в полицията. Игуменката разбра и я заключи в мазето.“

„Ти видя ли това?“

„Анастасия го видя. Тя помогна на Мария да избяга през нощта. Изведоха я през стар тунел.“

„Къде отиде Мария?“

„В града. Но седмица по-късно я намериха мъртва.“

Алексей усети студена тръпка.

„Каква беше официалната причина за смъртта?“

„Предозиране.“

„Анастасия не повярва ли?“

„Не. Тя каза, че Мария не употребяваше наркотици. След това сестра ми започна да събира доказателства.“

Изабел извади от ръкава си малък ключ.

„Тя ми го остави.“

„За какво?“

„За вратата под параклиса.“

Игуменката внезапно влезе в стаята.

„Достатъчно!“

Ривера се изправи.

„Спрете.“

„Това момиче не разбира какво говори. Болна е.“

Изабел се отдръпна.

„Не съм болна.“

„Наруши обета за мълчание“, изсъска игуменката.

„Мълчах три години!“ извика Изабел. „И заради това Анастасия умря!“

В стаята настъпи тишина.

Игуменката я погледна с такава омраза, че дори Ривера остана напрегнат за миг.

„Арестувана ли си?“ попита Алексей.

„Все още не“, отговори капитанът. „Но сега имаме достатъчно основания да извършим обиск.“

Етап пети – „Под параклиса“

Вратата под параклиса беше открита зад олтара. Дървен панел скриваше тесен проход, който водеше надолу.

Въздухът в тунела беше влажен и тежък. По стените се виждаха стари следи от сажди, а по пода имаше пресни драскотини.

„Някой е местил нещо тук наскоро“, каза Алексей.

В края на коридора имаше метална врата. Ключът на Изабел пасваше.

Вътре имаше шкафове, пълни с папки. На стената висеше карта на региона, маркирана с червени знаци.

Ривера отвори първата папка.

В нея имаше лични данни на жени: имена, адреси, снимки и медицинска информация. Някои страници бяха зачертани. До тях имаше дати.

„Това не са документи на манастира“, каза капитанът. „Това е кражба на самоличност.“

На един рафт бяха намерени десетки паспорти. Сред тях беше и паспортът на Мария.

Бяха открити и няколко USB памети, банкови документи и списък с парични преводи.

„Парите са идвали от частни фондации“, каза Ривера. „Но част от преводите са постъпили по сметки в чужбина.“

Михаил внезапно забеляза малък диктофон.

На записа се чуваше гласът на игуменката:

„Тя знае прекалено много. Ако Анастасия започне да говори, ще изгубим всичко.“

След това се чу друг глас.

Мъж.

„Тогава направи така, че повече да не може да говори.“

Алексей стисна пръсти.

„Това е престъпление“, каза той.

В този момент отгоре се чу шум.

Някой затвори вратата на параклиса.

След това усетиха мирис на дим.

„Пожар!“ извика Михаил.

Димът започна да прониква през пукнатините.

„Искат да ни заключат тук“, каза Ривера.

Той се втурна към вратата, но тя не се отвори.

Изабел започна да плаче.

„Има още един изход. Стар тунел води към градината.“

„Къде?“

„Зад шкафа.“

Те преместиха шкафа и откриха отвор в камъка. Ривера влезе пръв, след което помогна на Изабел. Алексей и Михаил го последваха.

Тунелът беше тесен, но скоро ги изведе в изоставена градина.

Зад тях вече се издигаха облаци дим.

На хълма, близо до основната сграда, стоеше игуменката. В ръката си държеше мобилен телефон.

Тя ги погледна право в очите.

Етап шести – „Аутопсията“

Тялото на Анастасия беше изследвано в присъствието на капитан Ривера.

Воронцов започна физическия преглед. По ръцете ѝ бяха открити следи от връзване, а по врата ѝ имаше малки синини. В кръвта ѝ беше открит рядък седатив, който в комбинация с лекарства за сърце можеше да причини сърдечен арест.

„Значи е била отровена“, каза Михаил.

„Най-вероятно ѝ е било дадено лекарство, след което естествената смърт е била инсценирана.“

Алексей продължи изследването и откри малка метална капсула, имплантирана под кожата в областта на рамото.

Вътре имаше карта с памет.

„Скрила я е преди да умре“, каза Ривера.

На картата имаше десетки видеофайлове.

Записите показваха мазетата на манастира, разговори между игуменката и мъже и жени, които я посещаваха в затворени помещения. Един от видеоклиповете беше заснет само няколко часа преди смъртта на Анастасия.

На този запис игуменката стоеше пред монахинята.

„Трябва да ми дадеш всичко“, каза тя.

„Вече изпратих копия на журналисти.“

„Лъжеш.“

„Материалите ще бъдат публикувани след два часа.“

Игуменката я удари.

Записът приключи.

Ривера погледна часовника си.

„Два часа. Затова е написала съобщението върху кожата си.“

„Знаела е, че тялото ѝ ще бъде докарано тук“, осъзна Михаил.

„И се е надявала лекарят да забележи съобщението преди аутопсията.“

Алексей мълчаливо погледна лицето на Анастасия.

Сега то вече не изглеждаше спокойно, а решително.

Тя беше умряла, но продължаваше да се бори.

Етап седми – „Последният запис“

Игуменката беше задържана няколко часа по-късно в селската си къща. Опитваше се да напусне страната, но не успя.

По време на разпита жената отричаше всичко.

„Манастирът беше благотворителна институция“, повтаряше тя. „Спасвахме жените от собствените им семейства.“

„А паспортите?“

„Пазехме ги от съображения за сигурност.“

„А парите?“

„Дарения.“

„А смъртта на Мария?“

Игуменката замълча.

Когато Ривера пусна аудиозаписа и ѝ показа намерените документи, изражението на лицето ѝ се промени.

Въпреки това основното доказателство беше последният видеозапис на Анастасия.

Тя се появи на екрана — бледа, но спокойна.

„Ако гледате този запис, това означава, че не съм имала време да ви разкажа всичко. Под параклиса има документи. Но най-важното е да потърсите онези, които са изчезнали. Не всички са мъртви. Някои жени се намират в заключена къща в покрайнините на града. Държат ги там под предлог, че се лекуват.“

Полицията веднага се отправи към посочения адрес.

В къщата бяха намерени седем жени. Някои бяха толкова уплашени, че в началото не вярваха, че наистина са свободни.

Една от тях, на име Маргарита, каза, че Анастасия многократно се е опитвала да им помогне, но игуменката е следяла всяко нейно движение.

„Каза ни, че дори да умре, някой ще открие истината“, прошепна Маргарита.

Няколко дни по-късно манастирът беше затворен. Започна разследване, което разтърси целия регион.

Тялото на Анастасия беше върнато в манастира за погребение едва след приключването на всички изследвания.

На церемонията присъстваха няколко десетки души. Някои я познаваха лично, а други бяха научили историята ѝ от новините.

Алексей стоеше настрана и гледаше как Изабел поставя цветя на гроба.

„Защо избра моргата?“ попита Михаил.

Воронцов не отговори веднага.

„Защото знаеше, че тук тялото няма да бъде просто тяло. Тук щеше да бъде внимателно изследвано.“

„Била е сигурна, че ще разбереш.“

„Не“, каза Алексей. „Надявала се е.“

Той погледна каменната плоча.

На нея беше издълбано името:

„Сестра Анастасия.
Не позволи на страха да говори по-силно от истината.“

Същата вечер, когато всички вече си бяха тръгнали, Алексей се върна в моргата. Помещението беше същото: студен метал, бяла светлина и тихото бръмчене на хладилниците.

На масата лежеше копие на последната снимка на Анастасия.

Воронцов обърна снимката.

На гърба ѝ имаше кратък надпис, който разследващите бяха открили едва след ново изследване:

„Ако си намерил това, значи тайната все още не е приключила.“

Алексей застина.

В ъгъла на снимката имаше дата, отбелязана един ден преди смъртта на монахинята.

А до нея стоеше името на човек, когото никой не беше заподозрял.