Малко реплики от онази епоха са толкова разпознаваеми, колкото нервното заявление на Бенджамин:

„Г-жо Робинсън, опитвате ли се да ме съблазните? Наистина ли се опитвате?“

Почти шестдесет години по-късно „Абитуриентът“ остава един от най-важните филми на 60-те години на миналия век.

Но зад тези известни сцени се крият изненади в актьорския състав, импровизации, гениални трикове с камерата, грешки в непрекъснатостта и неловки моменти, които зрителите може би не са забелязали.

Една от най-запомнящите се сцени в спалнята включва спонтанен момент, който никога не е трябвало да се случва.

Когато „Абитуриентът“ излиза през 1967 г., американската култура претърпява бързи промени.

Бийтълс доминират в популярната музика. Опозицията срещу войната във Виетнам нараства. Хипитата и контракултурните движения оспорват традиционните идеи за власт, връзки, секс, брак и успех.

В тази атмосфера се появи Бенджамин Брадок.

Той завърши.

Всички около него сякаш имаха мнение за това какво трябва да прави по-нататък.

Самият Бенджамин нямаше представа.

Тази несигурност стана една от причините публиката да се привърже толкова много към филма.

Дъстин Хофман обаче не изглеждаше очевидният избор за ролята.

Хофман наближаваше тридесет години и все още беше сравнително непознат за публиката.

Според добре познат анекдот от прослушването, продуцентът Джоузеф Е. Ливайн първоначално сбъркал Хофман с портиер.

Вместо веднага да го поправи, Хофман уж поел по лесния път и започнал да мие прозорец.

В крайна сметка всички разбрали кой всъщност е той.

Това недоразумение беше странно оправдано.

Холивуд не погледна веднага Хофман и не го видя като конвенционален главен герой.

И точно затова режисьорът Майк Никълс се нуждаеше от него.

Преди Хофман да получи ролята, Робърт Редфорд е бил разглеждан за ролята на Бенджамин и според съобщенията се е явявал на прослушване при Кандис Берген.

На хартия Редфорд отговарял на всички критерии за романтична главна роля.

Но това също било проблем.

Носелили се слухове, че Никълс се съмнявал, че публиката ще може да се асоциира с ролята на млад мъж, борещ се с трудности в отношенията и чувство за социална маргинализация, изиграна от Редфорд.

Редфорд твърдял, че разбира несигурността на Бенджамин.

Никълс очевидно отговорил с брутално прост въпрос:

„Боб, погледни се в огледалото. Наистина ли можеш да си представиш, че човек като теб има проблеми със съблазняването на жена?“

Беше трудно да се спори с него.

Редфорд приличаше на Робърт Редфорд.

Бенджамин не биваше да влиза в стая, изглеждайки като мъж, когото всяка жена би забелязала веднага.

Хофман беше облечен в нещо съвсем различно.

Изглеждаше смутен.

Гласът му беше нервен.

Имаше усет да прави тишината комична.

И изглеждаше напълно способен да каже грешното нещо в грешния момент.

Дори Хофман не беше убеден, че е подходящ за ролята срещу Катрин Рос.

По-късно той призна, че не може да си представи жена с външния вид на Рос да се интересува от някой с нейния външен вид.

Очевидно и Рос не се успокоил веднага.

Той си спомнил, че Хофман е изглеждал особено нисък и неподдържан и се е страхувал, че връзката им може да се окаже катастрофална.

Никълс обаче видял нещо друго.

Той видял Бенджамин.

По-късно Хофман нарекъл решението на режисьора да го избере смело, особено след като бил евреин и не се вписвал в конвенционалния холивудски образ на героя.

Някои рецензии критикували външния му вид, фокусирайки се върху носа и гласа му, коментари, които Хофман по-късно нарекъл завоалиран антисемитизъм.

Но публиката реагирала положително.

И филмът постигна огромен успех.

„Абитуриентът“ спечели над 100 милиона долара по време на първоначалното си разпространение в киносалоните, забележителна сума за времето си.

Хофман обаче не забогатя за една нощ.

Според съобщенията, той е спечелил около 20 000 долара за филма.

По-късно той заяви, че след данъци и разходи за живот му остават само няколко хиляди долара.

Въпреки участието си в един от най-големите хитове на годината, той се завърна в Ню Йорк, живееше скромно в Уест Вилидж и очевидно получаваше обезщетения за безработица.

Животът му се промени.

Банковата му сметка не можеше да се справи.

След това се появи г-жа Робинсън.

Днес е трудно да си представим някой друг на мястото на Ан Банкрофт в тази роля.

Но тя не беше единствената актриса, която беше разглеждана.

Изглежда, че Никълс се е интересувал от френската актриса Жана Моро, отчасти и заради европейските културни нагласи към връзките между по-млади мъже и по-зрели жени.

Била потърсена и Дорис Дей.

Тя отказала.

Според някои източници сексуалното съдържание и голотата, свързани с ролята, били неприемливи за нея.

В крайна сметка Ан Банкрофт станала госпожа Робинсън.

И историята на киното се променила.

Банкрофт не изиграла героинята просто като съблазнителка.

Зад самоувереността ѝ се криела дълбока тъга.

Под елегантния ѝ чар се таял потиснат гняв.

Усещало се също, че госпожа Робинсън някога самата тя е била пленница на очаквания, които никога не е избирала.

Тази сложност направила образа много по-интересен от обичайната филмова съблазнителка.

Освен това тя създала идеален контраст с Бенджамин, изигран от Дъстин Хофман.

Той едва успявал да се придвижи през хотелското фоайе, без да изглежда напълно объркан.

Тя, от друга страна, сякаш можела да контролира цялото помещение.

Тук стигаме до една от най-известните истории зад кулисите на филма.

В сцената, развиваща се в хотела, Бенджамин е смутен от самоувереността на госпожа Робинсън.

Според разкази на Хофман по време на една репетиция актьорът спонтанно протегнал ръка към гърдите на Банкрофт.

Тя не очаквала подобен жест.

По-късно Хофман обяснил, че поведението му му напомняло за начина, по който децата понякога се опитват да докосват другите по неподходящ начин, като същевременно се преструват, че не правят нищо нередно.

Този момент веднага го извадил от равновесие.

Никълс започнал да се смее.

И Хофман избухнал в смях.

Но камерата продължавала да снима.

Неспособен да запази сериозното изражение на Бенджамин, Хофман се обърнал към стената и започнал да удря челото си в нея, опитвайки се едновременно да потисне изблиците си на смях.

Никълс оценил случилото се.

Вместо да реши, че сцената вече не може да бъде използвана, той осъзнал, че смущението на Хофман изразява идеално характера на Бенджамин.

Тази неловка реакция останала във филма.

Това, което изглежда като пореден блестящ пример за физическа комедия, всъщност крие нещо напълно автентично: Хофман наистина се опитвал да не избухне в смях.

Именно такива случки могат да направят едно актьорско изпълнение по-спонтанно и убедително от всеки внимателно подготвен и многократно повтарян жест.

Друга изненада е предполагаемата огромна разлика във възрастта между Бенджамин и госпожа Робинсън.

Банкрофт се превърнала в толкова силен символ на „зрялата жена“, че зрителите лесно можели да си представят, че е с десетилетия по-възрастна от Хофман.

В действителност нещата били съвсем различни.

Банкрофт била едва на 36 години, когато филмът излязъл по кината.

Хофман бил на 30.

Разликата между тях била само около шест години.

Още по-изненадващо е, че Банкрофт била само с осем години по-възрастна от Катрин Рос, актрисата, която изпълнявала ролята на дъщеря ѝ Илейн.

Холивудският стил, гримът, костюмите и естествената външност на актьорите допринесли за създаването на илюзията за много по-голяма разлика между поколенията.

Младежкият вид на Хофман карал Бенджамин да изглежда по-млад от самия актьор, докато изисканият стил на Банкрофт подчертавал зрелостта на госпожа Робинсън.

Ефектът бил толкова убедителен, че госпожа Робинсън се превърнала в истински културен архетип.

За Банкрофт това било едновременно триумф и източник на разочарование.

Тя вече била известна като изключително талантлива актриса и била спечелила награда „Оскар“ много години преди премиерата на филма „Абсолвентът“.

Въпреки това госпожа Робинсън се превърнала в образа, който хората помнели и за който ѝ говорели, където и да отидела.

По-късно Банкрофт признала, че понякога тази роля засенчвала всички останали нейни изпълнения.

Години по-късно млади мъже се приближавали към нея, за да ѝ кажат, че госпожа Робинсън била една от първите им еротични фантазии.

Героинята, която тя създала, била станала по-значима дори от самия филм.

Банкрофт починала на 6 юни 2005 г. на 73-годишна възраст от рак на матката.

Като дискретна личност тя се опитвала да не излага публично заболяването си.

Театрите на Бродуей угасили светлините си в нейна чест, отдавайки почит на артистка, чиито заслуги далеч надхвърляли участието ѝ в един-единствен прочут филм.

Въпреки това било неизбежно госпожа Робинсън да присъства дори в момента на последното сбогуване с актрисата.

Пол Саймън изпълнил песента, която завинаги щяла да остане свързана с нея.

А саундтракът крие още една завладяваща история.

Музиката на Саймън и Гарфънкъл станала толкова тясно свързана с „Абсолвентът“, че днес е почти невъзможно да си представим филма без тези песни.

Но първоначалният план бил различен.

По време на монтажа Никълс и монтажистът Сам О’Стийн първоначално използвали вече съществуващи записи на Саймън и Гарфънкъл, сред които и „The Sound of Silence“.

Те пасвали толкова добре, че Никълс се колебаел дали да ги замени.

По онова време използването на съвременни популярни песни за предаване на филмови емоции все още било сравнително необичайно.

Това решение помогнало за преобразяването на филма.

Пол Саймън бил помолен да създаде и оригинална музика.

Изглежда, че били обсъждани и песни като „Punky’s Dilemma“ и „A Hazy Shade of Winter“, но в крайна сметка те не били включени във филма.

След това се появила „Mrs. Robinson“.

Любопитното е, че първоначално песента изобщо не носела това заглавие.

Саймън работел върху песен, посветена на госпожа Рузвелт, по-точно на Елинор Рузвелт.

Идеята се променила, когато Никълс чул песента. Така госпожа Робинсън била увековечена не само като филмов персонаж, но и като главна героиня на една от най-разпознаваемите песни на Саймън и Гарфънкъл.

Версията, която се чува във филма, все още не била напълно завършеният голям хит, който публиката щяла да познава по-късно.

Впоследствие песента била доразвита до окончателния си вариант и постигнала огромен успех.

Музиката била само една от областите, в които „Абсолвентът“ експериментирал с новаторски решения.

Кинематографията също постигнала нещо забележително, без да привлича прекалено много внимание към себе си.

Към края на филма Бенджамин тича отчаяно към камерата.

Движи се с всичка сила.

И въпреки това на екрана изглежда, че почти не напредва.

Ефектът бил постигнат чрез използването на дългофокусен телеобектив, който визуално скъсява разстоянията и създава странното усещане, че движението напред е неефективно.

Това е съвършена визуална метафора.

Бенджамин тича отчаяно, но изглежда така, сякаш е останал на едно място.

Това усещане характеризира голяма част от живота му.

В други сцени движението и посоката на персонажите се използват, за да създадат едва доловимо чувство на безпокойство.

Обикновено героите се движат по екрана по начини, които западните зрители инстинктивно възприемат като естествени.

Понякога Бенджамин се движи в противоположната на този визуален модел посока.

Може би никога няма да забележите това съзнателно.

Но ще го усетите.

Буквално изглежда така, сякаш върви в грешната посока.

Дори прочутата сцена на съблазняването изисквала няколко кинематографични трика.

Според някои източници Банкрофт поставила определени граници по отношение на голотата, включително решението да не се появява с голи гърди.

В кадрите, в които голотата била необходима, били използвани дубльорки.

Изглежда, че намирането на подходяща дубльорка се превърнало в истинско приключение зад кулисите на филма.

Според разказите една от жените, обмисляни за ролята, не искала да свали покривалата, които носела, поради което се наложило да бъде намерена друга жена за заснемането на необходимите кадри.

Следователно е възможно някои от най-провокативните изображения във филма всъщност да не показват самата Банкрофт.

Въпреки прецизната си изработка „Абсолвентът“ също не е лишен от няколко грешки в непрекъснатостта на сцените.

Например по време на партито, организирано в чест на завръщането на Бенджамин, една жена оставя много видима следа от червило върху бузата му.

По-късно следата изчезва без никакво обяснение.

Следва и нощната разходка с кола на Бенджамин и госпожа Робинсън.

Сцената би трябвало да се развива след залез слънце, но някои кадри край оранжерията изглеждат подозрително светли, сякаш са заснети следобед.

Наблюдателните зрители забелязали и друга любопитна подробност, свързана със стереоуредбата.

Госпожа Робинсън включва музиката, докато е с Бенджамин.

Когато обаче Бенджамин бърза да слезе долу, за да избегне господин Робинсън, музиката внезапно спира.

Малки грешки?

Несъмнено.

Но откриването им е част от удоволствието да гледаме отново една филмова класика.

След това стигаме до може би най-разпознаваемата визуална композиция във филма.

Кракът на госпожа Робинсън доминира на преден план, докато Бенджамин се вижда в далечината.

Изображението мигновено предава цялата динамика на властта между двата персонажа.

Тя е уверена в себе си.

Той се чувства в капан.

А сексът се е превърнал в нещо потискащо и плашещо — препятствие, което стои между Бенджамин и представата му за това какъв би трябвало да бъде животът на възрастния човек.

Кадърът станал толкова емблематичен, че в продължение на десетилетия бил пародиран в телевизионни предавания и комедийни сериали.

Сериалът „Розан“ пресъздал този визуален похват във въображаема сцена.

„Семейство Симпсън“ също направили препратка към „Абсолвентът“ в епизод, в който госпожа Крабапъл се опитва да съблазни заместващ учител на име господин Бергстром.

Шегата съдържала една особено остроумна подробност.

Гласът на господин Бергстром бил озвучен именно от Дъстин Хофман.

Това бил още един пример за дълбокото проникване на „Абсолвентът“ в популярната култура.

Репликите от филма се превърнали в култови цитати.

Саундтракът му станал безсмъртен.

Кинематографичният му стил бил имитиран.

В популярната култура госпожа Робинсън се превърнала в синоним на зрялата и съблазнителна жена.

Несигурността на Бенджамин станала позната на цели поколения млади хора, които, навлизайки в зрелостта, открили, че никой не им е дал наръчник как да разберат какво да правят със собствения си живот.

Това може би обяснява защо филмът е устоял толкова добре на изпитанието на времето.

Ако оставим настрана скандалната връзка и прочутите сцени на съблазняване, ще открием, че „Абсолвентът“ по същество е история за объркването.

Бенджамин направил всичко, което му било казано.

Постъпил в университет.

Завършил.

Родителите му се гордеят с него.

Хората го питат какви са плановете му за бъдещето.

А той няма никаква представа какво наистина иска.

Възрастните около него му предлагат съвети, очаквания и възможности, но много малко разбиране.

Дори бунтът му е объркан.

Той не знае непременно срещу какво точно се бунтува.

Прочутият финал на филма улавя съвършено тази несигурност.

Бенджамин и Илейн сякаш са постигнали романтичната и драматичната си цел.

Те бягат заедно.

Качват се на автобус.

В началото са еуфорични.

После сядат.

Усмивките им бавно угасват.

Нито един от двамата не казва нито дума.

Гледат право напред.

Получили са това, което са искали.

А сега какво?

Последният въпрос е: защо „Абсолвентът“ продължава да бъде много повече от обикновена поредица от прочути сцени?

Дъстин Хофман внесъл в главната роля усещане за неловкост и уязвимост, докато Холивуд лесно би могъл да избере актьор с типичния чар на романтичен герой.

Ан Банкрофт създала толкова силен образ, че госпожа Робинсън останала с нея през целия ѝ живот.

Майк Никълс използвал кадри, монтаж, музика и актьорски изпълнения, за да разкаже историята на едно поколение, което започвало да поставя под въпрос живота, наследен от предишните поколения.

А Саймън и Гарфънкъл създали саундтрак, станал неразделна част от филмовите образи.

Почти шестдесет години по-късно дребните несъвършенства правят филма още по-завладяващ.

Червилото, което изчезва.

Необичайното осветление.

Стереоуредбата, която мистериозно замлъква.

Дубльорките.

Кастинг решенията, които биха могли да предложат на публиката един напълно различен филм.

И онзи незабравим момент в хотела, когато Дъстин Хофман изгубил самообладание, обърнал се към стената и отчаяно се опитал да не се разсмее.

Грешка, която би трябвало да провали снимките, в крайна сметка ги направила по-добри.

Може би именно това е най-подходящото обяснение.

Защото „Абсолвентът“ до голяма степен разказва историята на хора, които не знаят какво правят, но се преструват, че знаят.

И по някакъв начин именно от цялата тази несигурност Холивуд успял да създаде една безсмъртна класика.